Вечерта след първата ми тренировка от месеци, ръцете ми сякаш сами пишат тези редове. Няма да пиша за американския футбол като спорт, а като източник на неописуема енергия.Средностатистическият българин би преминал към друга статия още като види името на тази, но предполагам, ти, читателю, си различен кадър и затова може би ще метнеш едно око на тази страница. Ето защо ще започна с кратко описание на тази игра. В миналото ръгбито не се е харесвало на американеца и той решил да го нагоди по свой вкус. Така се родил американският футбол. По-зрелищен, по-динамичен и по-брутален, този спорт изисква както високо физическо ниво, така и сто процента съсредоточаване и здрава психика. Правилата са прости. Шейсет минути игрово време (които в нашите модерни времена се прекъсват за реклами постоянно и така мачът се проточва четири часа, но това е друга тема). Два отбора, които се редуват в атака и защита. Атакуващият има четири опита да спечели десет ярда; ако успее, печели още четири опита и така - докато стигне до края на игрището и отбележи тъчдаун. Играе се почти походово, като всяко разиграване е уникално. Има и още разни дреболии, но стига суха теория.

Отборната игра

И сам войнът е войн... не минава в този спорт. Отборът от единайсет човека играе като един... или губи. Екипът е толкова силен, колкото силен е най-слабият му член. Индивидуалността е пагубна. Е, винаги в отбора има някои играчи, които са по-добри от други, но това може само да те накара да се гордееш, че играеш с тях. Завистливите копелета първи се предават. Аз не съм здрав физически, не съм атлет. Но когато съм на терена, има нещо което ми дава сили, нещо което ме кара да продължа да тичам, да се блъскам, да поемам болката и да искам още, нещо, което ми помага да надмина собствените си граници. Това нещо е отборът. Самото присъствие на останалите ти помага в трудните моменти. Никога няма да забравя как бях на път да се проваля в началото, когато започнах да тренирам. Трябваше да тичаме пет обиколки на стадиона за десет минути, което за редовен консуматор на бира като мен си е доста трудна задача. Тичахме в две колони, всички играчи бяха с каските си и след втората или третата обиколка започнах да издъхвам. Тичах с поглед надолу, което ми беше грешката, защото когато вдигнах глава и видях белите каски отпред, нещо в мен се запали и така пламна, че още не е изгаснало и не знам дали скоро ще угасне. В крайна сметка успях да направя петте обиколки не заради физиката си, а защото исках да бъда част от този отбор. Исках да нося бяла каска с „ТS” на нея не защото стои яко, а защото щях да бъда част от нещо различно, голямо, сплотено, силно и агресивно.

Силата

Не тази сила която помага на джедаите да въртят лайтсейбъри, а нещо много по-сериозно.Само в половината от случаите по-силният играч надделява. В останалите случаи е възможно седемдесеткилограмов човек да спре сто и двайсеткилограмов..., е да, наистина, после се чувстваш като блъснат от влак, но знаеш че си дал всичко от себе си, а това е най-важното. Техниката и сто процентовото съсредоточаване могат да ти спасят живота и да помогнат на отбора. Спомням си, когато на първата тренировка се запознах с един от треньорите, той ми каза: „Добре дошъл, ако издържиш физически ще играеш”. Тези думи ме стреснаха тогава, но и някакси ме надъхаха да покажа на света и на себе си, че мога да го направя... и успях. Беше тежко: мускулна треска, която не си отиваше със седмици, болка, умора. Най-трудната битка, която имах, беше срещу самия мен. Ментална борба, която ако спечелиш, нищо не може да те спре. Аз продължавам да съм един от най-слабите физически в отбора, но това не е от значение, защото умът и сърцето ми отказват да се предадат. Затова продължавам да ходя на тренировки, да ям бой, да се изправям и да искам още. Защото след всеки един удар, след всяко едно падане ставам по-силен.