„Дългият път надолу”

Ник Хорнби е определян от западната критика като “маестрото на мъжката изповед”, ”идолът на младото поколение” и “един от най-влиятелните автори в света”.

“Нищо тайнствено не се случва в книгите ми... Просто създавам човек, твърде близък до човека, който чете книгите”.

Ник Хорнби с комедия на депресията: книга – дълбока и мъдра, смешна и тъжна като самия живот! 

Новогодишната нощ. Небостъргачът „Топърс“ в Лондон. И четирима кандидат-самоубийци:

Морийн – жена на средна възраст, която от десетилетия се грижи за своя син инвалид. 

Мартин – бивша телевизионна звезда, сринал се от върха, след като преспал с непълнолетна (но с размери 177 см и 80 DD) .

Тийнейджърката Джес – цинична, нетактична и … много ранима – все още е преследвана от мистериозното изчезване на сестра си преди години.

И Джейджей – разбит, останал сам без музикалната си банда и самотен – без приятелката си.

Четиримата са набелязали един и същи покрив като „най-добър изход“ от ситуацията. Възпрепятствани от факта, че ще си имат публика, те отлагат крайното решение…

Кой път ще избере всеки от тях?

За всеки, който е изпадал в депресия, дори и лека!

„… понякога тъкмо в подобни моменти, наистина сложни моменти, моменти, които вземат всичко от теб, ти разбираш, че тъкмо тези моменти те карат да се чувстваш жив.“

Мартин
Знам какво си мислите, всички вие премъдри хора, които четете Гардиън, пазарувате в „Уотърстоун” и бихте гледали сутрешния блок точно толкова, колкото бихте купили цигари на децата си. Сигурно си мислите, че този едва ли е говорил сериозно. Сигурно е искал някой фоторепортер от жълтата преса да улови зова му за помощ в кавички, за да може да пробута едно ексклузивно интервю като например „МОЯТ САМОУБИЙСТВЕН АД" за вестник „Сън". „ШАРП СЕ ИЗМЪКВА". Приятели, напълно ви разбирам защо си го мислите. Качвам се по някаква стълба, гаврътвам малко уиски от плоското шише, докато си клатя краката, седнал на перваза, а след това някакво шантаво девойче ме кара да й помогна да намери бившето си гадже, хукнало на купон, затова свивам ра­мене и се повличам след нея. Това на самоубийство ли ви прилича?

Първо, искам да ви уведомя, че бях доста високо по скала­та на психиатъра Арън Т. Бек за потенциалните самоубийци. Обзалагам се, че дори нямате представа, че такава скала съ­ществува, нали? Напротив, има и ви казвам, че наковах при­мерно двайсет и една от общо трийсет точки - резултат, с кой­то много се гордея, както сами виждате. Да, бях обмислял са­моубийството повече от три часа, преди да пристъпя към него. Да, сигурен бях, че ще умра, дори да ми окажеха медицинска помощ: Tопърс* е на петнайсет етажа, а се твърди, че всичко над десет етажа направо те размазва. Дори се подготвих за опита: стълба, резачка за тел и така нататък. Който стреля, улучва. Единствените въпроси, които нямаше да събера максимума точки, бяха първите два. Тях Арън Т. Бек нарича изолация в подбиране на подходящия момент. „Да няма никой, когото виждате и чувате" би ви спечелило необходимите точки, както и се уверите, че .Чуждата намеса е малко вероятна! Можете веднага да изразите несъгласие, защото съм избрал най-популярното за самоубийците място в Северен Лондон, при това в една от най-предпочитаните за тях нощи в годината, и да каже­те, че „чуждата намеса" е била почти сигурен фактор, аз ведна­га бих ви казал, че това са чисто и просто догадки. Просто до­гадки или нищо повече от заяждане, сами преценете кое.

Също така, ако не беше цялата тълпа, която се насъбра горе, днес нямаше да ме има, така че старият Бек, както изг­лежда, си е спечелил парите. Може и да не сме разчитали ня­кой да ни спаси, но след като започнахме да се прескачаме, се появи общо желание - желание, породено единствено от чувс­твото на неловкост - да зарежем идеята поне за тази нощ. Нито един от нас не слезе по стълбите убеден, че животът е красив и безценен. Ако не друго, то всички бяхме малко по-нещастни сега, отколкото, докато се качвахме, защото поне за момента все още не бяхме открили единственото разрешение за различ­ните ни затруднения. На покрива ни бе обхванала някаква нер­вна възбуда. В продължение на два часа сякаш заживяхме в една независима страна, в която законите, които владеят ули­цата, тук не важаха. Въпреки че проблемите ни бяха довели горе, те също като киборгите убийци Далекси, не бяха успели да се качат. И ето че сега се налагаше да слезем долу и да се сблъскаме отново със същите проблеми. Май нямахме друг избор, поне за момента.

ИК „Кръгозор”